;
Новини

Имаме нужда от малко смехотерапия, напук на време, пандемия, стрес и криза

infea.bg

Сборникът с разкази на Мира Папо е именно такава глътка свеж въздух.

Приятно четене!


НА ГОСТИ

- Тони ма, да ти дойда на гости, а?

- Ела де, съвсем сама съм. Те, децата, все работа, работа пуста... Не се сещат за мен.

- Да дойда, ама имам само два лева. Да ми дадеш за такси, та после да се прибера?

- Станкеее, нямам. Колко ми е пенсията? Мога да ти дам един лев за маршрутка.

- Добре, чакай ме. Ей сега отивам на спирката.

Това си говореха баба Станка и баба Тони – две етърви, на двама братя жени. Двамата братя бяха починали и те двете бяха останали вдовици; отгледали вече деца и внуци, сега съвсем сами, през ден си ходеха на гости да се утешават. Баба Тони се запретна да прави тиквеник за гостенката, като си мислеше, че тя ще се появи най-рано след час, щото живееше в другия край на града. А то има-няма десет минути и на вратата цъфна баба Станка. Баба Тони се учуди.

- Не ме гледай така ма. Такси взех, затуй толкоз бързо пристигнах – баба Станка се тръшна на канапето в хола и го изпълни цялото.

- Ми как така такси? Нали само два лева имаше?

- Ами чаках, чаках и като не дойде рейсът, тръгнах да се пазаря с шофьорите на таксита, дето са на спирката. На тоя предлагах два лева, за да ме докара, на оня предлагах, изредих ги всичките, повторих, потретих, никой не се съгласяваше, че то разстоянието било за пет лева, ама аз не мирясах. Плаках, молих се, разправях се, нареждах и най-накрая едно младо момче се съгласи да ме кара, че му се надула главата от мен. Дадох му двата лева, малко скъсани бяха, ама ги взе, пари са това, и ето ме при теб.

И баба Станка, засмяна и доволна, взе да се съблича. Свали най-напред двете шапки, дето ѝ бяха на главата, после – палтото, а под него имаше шлифер, свали и шлифера и остана по дебела домашно плетена жилетка. Най-трудно се оказа събуването, че беше с галоши и ботуши. Двете с баба Тони дърпаха гумените галоши, дърпаха и най- после ги изуха заедно с ботушите. Съблякла се най-накрая, баба Станка вдигна крака на канапето и се огледа доволно наоколо, докато баба Тони прибираше нещата ѝ от пода и ги подреждаше на закачалката в коридора.

- Тони ма, Тони – извика баба Станка. – Я ми подай дистанционното да не ставам от канапето.

Баба Тони ѝ го занесе, зави я с една черга отгоре и отиде в кухнята да прави тиквеника. Баба Станка си включи телевизора, придърпа чергата още повече, та си зави и кръста и задряма.

През това време баба Тони направи тиквеника, свари картофи за салата и опече за двете единственото пилешко бутче, което имаше в хладилника. Започна да пренася чинии в хола и да нарежда яденето на масата, а после събуди баба Станка да обядват. Баба Станка бръкна в чантата, извади си ченето, което държеше увито в кърпичка и само при ядене слагаше, за да не се изтърка от прекалена употреба, и като го сложи, тракна два-три пъти със зъби да го намести по-добре, и започна. Докато баба Тони се усети, баба Станка омете всичко от масата, оригна се доволно и като избърса устата си с покривката, прибра си пак ченето и се обърна към баба Тони:

- Тони ма, да се окъпя тука, че ти имаш парно и топлата вода при теб не свършва, а? У нас сме с бойлер и докато да си умия главата, топлата вода свършва – без да дочака отговор, баба Станка се запъти към банята.

Баба Тони взе да прибира чиниите от обяда, а после се зае да ги измие. Като свърши, седна на креслото, вдигна крака на табуретката и се загледа в телевизора. Мина се един час, а баба Станка се къпеше ли, къпеше и откъм банята нищо не се чуваше.

“Тая жена една година не се е къпала, щом не излиза още”, помисли си баба Тони и, като смени програмата, се загледа в последния сапунен сериал. Така изминаха два часа. Баба Тони се притесни много и реши да види какво става. “Да не би да ѝ е прилошало нещо? – си мислеше тя, докато се тътреше по коридора към банята. – И двете сме стари, и двете сме по на осемдесет, всичко става. Дано не е най-лошото, че не знам какво ще правя”. Баба Тони затропа силно по вратата на банята, но отвътре не идваше никакъв отговор, само шуртенето на водата отекваше силно. Взе бастуна си и с него заблъска по вратата, че ръцете ѝ бяха слаби.

- Станке, Станкеее? Обади се бе, жена!

- А, тука съм, тука, какво си заблъскала – обади се най-накрая баба Станка.

- Ма какво правиш три часа в банята ма? Рекох да не ти е станало лошо.

- А, нищо ми няма. Пера се. Взела съм си и полите, и блузите, и бельото. Всичко си опрах.

- Ми как ще го носиш у вас така мокро и тежко?

- Няма да го нося, при теб ще го оставя, а утре ще си го прибера, ти само ми изглади полите, че много се мачкат.

И баба Станка се подаде от банята като султан от османската династия – увила две кърпи на главата си като тюрбан, облякла пеньоара на баба Тони и нахлузила чехлите ѝ. Баба Станка се намъкна в спалнята на етърва си и затършува в гардероба ѝ.

- Е сега какво търсиш? – възмути се баба Тони.

- Как какво? Бельо и дрехи, че мойте ги опрах. Толкова ли не се сещаш?

Извади една торба и затършува в нея. Вътре всичко беше ново – и бельото, и полата, и блузата, че и обувките нови.

- Чакай малко ма, Станке, това са ми дрехите за погребението. Като умра да не затруднявам децата. Всичко съм си приготвила. Все ново съм взела.

- Кой ти каза, че ще умираш ма. Още си млада. Ти в Божиите работи не се бъркай.

Баба Станка се облече много бързо, та баба Тони да не я спре, и хукна към хола. Там отвори барчето и, като извади ликьора и шоколадовите бонбони, седна да се почерпи.

Баба Тони я погледа, погледа, пък вдигна рамене и си помисли: “На мен нищо ми не трябва, да взема. Нищо не мога да занеса в гроба. Само греховете си”. Седна на дивана до баба Станка, прегърна я силно и рече:

- Станке, Станке, само ти ми остана. Децата не се сещат за мене, ами добре, че ти идваш да ме видиш, та да ми развеселиш къщата.

Окъпана, нахранена, затоплена от ликьора и банята, зачервила бузи, баба Станка я погледна хитро и рече:

- Я дай сега да направим една панихида на нашите мъже, от колко време са покойници.

- Да им направим, Станке. Сега ли ще идем в черквата или утре?

- Ма как утре? Глей колко ти е акълът. Ей сега ще им направим – се провикна баба Станка и като глътна наведнъж остатъка от ликьора, затече се към кухнята. Докато баба Тони да се усети, баба Станка се върна, помъкнала поднос, на който беше наредила един пакет жито, една бутилка червено вино – не пропусна да го опита в движение, и няколко филии хляб, останали от обяда. Тръсна всичко това на масата и изпрати баба Тони да търси глинената кадилница и тамяна. Разтъжена от спомени и подсмърчайки, баба Тони донесе кадилницата, запали брикетче, сложи върху него няколко зрънца тамян. В стаята замириса на хубаво, на църква. През това време баба Станка отиде да тършува в коридора.

- Тони ма, къде са портретите на нашите мъже, с ония хубавите, луксозните рамки?

- В спалнята са. Къде да са? Там съм си ги сложила портретите, на моя мъж и на твоя. Всяка вечер им паля свещица – и баба Тони се разплака. – Ех, какви хубави мъже бяха, здрави, силни, ама умряха. Хубост, младост, здраве, всичко е до време.

Донесе портретите и ги постави на масата до хляба, виното и житото. Доволна, баба Станка грабна кадилницата да прекади навсякъде и като се върна в хола, подхвана дрезгаво: “Вечная памят”. Изкара я до края и, като се зачуди какво още да изпее, подхвана “Многая лета”. Баба Тони я изгледа възмутено. Но подкрепена от ликьора и виното, баба Станка извиси глас и повтори, и потрети “Многая лета” и, види се, много ѝ хареса да пее, та започна да ги редува – ту “Вечная памят”, ту “Многая лета”, после пак “Вечная памят”, докато не се измори, та се кротна да си почине. Впери немигащ поглед в двата портрета – на покойния си мъж и на брат му. Гледа, гледа, пък се обърна към баба Тони:

- Тони, я да ми ги дадеш тези портрети, а?

Баба Тони се стресна.

- Че за какво ти са? Аз поне свещичка им паля всяка вечер, а пък ти най-много в шкафа да ги прибереш.

- Те портретите не ми трябват, ами рамките, че два гоблена съм избродирала, а пък рамки нямам.

И като посегна с две ръце, баба Станка измъкна снимките, хвърли ги небрежно върху масата и прибра рамките.

- Като умра, децата ще ги изхвърлят – баба Тони се разплака. – Моля ти се ма, Станке, турни пак снимките.

- Че за какво са ми? На мен рамките ми трябват. Нали ти казах. Гоблени съм избродирала и ми трябват скъпи, луксозни рамки. Няма да купувам я. От къде пари?

С много сълзи, молби и уговорки баба Тони придума етърва си да върне снимките в рамките, а върху тях да сложи гоблените. Така и снимките щяха да се запазят, и гоблените щяха да си имат рамки. После, като помогна на баба Станка да се облече и обуе, двете се хванаха под ръка да не паднат и излязоха навън да се изпратят. Баба Тони понесе портрета на мъжа си пред себе си, а баба Станка – другия и запристъпваха в мрака към спирката като на литийно шествие. От време на време баба Станка продължаваше да си припява “Вечная памят”, а баба Тони ѝ пригласяше, подсмърчайки. Луната, едра и жълта като тиква, осветяваше пътя им, а зад тях дебнешком пристъпваше Ангелът на Смъртта. Следва ги доста време, пък накрая му дожаля и като махна с ръка, ги остави и отлетя.


Из "РАЗКАЗИ от града под тепетата", Мира Папо


ИЗВЪНРЕДНИ МЕРКИ В ИЗВЪНРЕДНИ УСЛОВИЯ

ЗА ЧЕТЯЩИ ХОРА

СПЕЦИАЛНА ПРОМОЦИЯ!

Издателство "Екрие" ви предлага

ОТСТЪПКА и БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА до офис на Спиди

за София и страната


Доставките се извършват в рамките на три работни дни.